Понякога дори активните, жизнерадостни деца се чувстват неуверено в обкръжението на връстниците си – притесняват се да играят с тях, затварят се в себе си, което е в пълна противоположност с поведението им сред познатите възрастни, с които спокойно и дори с удоволствие общуват.
Защо те се страхуват от другите деца?
Една от възможните причини е детето да е възпитавано в семейството като партньор на възрастните: в такава ситуация възрастните общуват c него като c равен. Например представете си ситуацията, когато майката споделя своите преживявания с дъщеря си като с приятелка. Или по-генерално – когато на детето се делегират твърде много отговорности. То трябва да помага, да съчувства, да поддържа разговорите на възрастните. И в един такъв момент се оказва, че най-силните поощрения и похвали детето получава, когато се държи като възрастен.
Какъв е резултатът?
При детето се появява нещо като „вътрешен контрольор“: то става изцяло съсредоточено върху проблемите на възрастните, старае се да гледа на тях така, както са поставени условията – както „трябва“, защото все пак те очакват нещо от него… Останалите деца му изглеждат глуповати – в неговите очи те се държат доста странно. То съвсем не може да схване какво означава да се държи по-свободно и непринудено – по детски. Да бяга, да се люлее, да вика – как така?
Обикновено отношенията в такива семейства, където растат деца с подобен проблем, са малко преиначени. Родителите сякаш са вдигнали още неукрепналото човече до своето ниво, в резултат на което се е получил човек, който не е нито възрастен, нито дете.
Възрастните трябва да работят над своите отношения, а не да обременяват децата с тях. Вместо това те с гордост казват: „Моята дъщеря за мен не е дете, а приятелка! “ или „Синът ми е единствената ми опора! “. В такива случаи не е лошо родителите да осъзнаят кой на кого е опора. Важно е детето да вижда в тях образец за поведението на зрял човек и за отношение към живота.
Понякога детето просто е срамежливо. Задачата на родителите на тези срамежливи деца е да им помогнат да усвоят пространството. И в този случай е много важно да не го притискате с фрази от типа „Иди да се запознаеш, поиграй с децата! “…
Възможно е то да направи това по-скоро заради вас, но същевременно ще усвои много важен урок: че неговите душевни терзания и притеснения не ви интересуват особено много. Ако искате детето ви да си играе с другите деца на площадката, престанете да си бъбрите с приятелки по време на извеждането на детето. Обърнете повечко внимание на детето: захванете някаква игра с него и привлечете други деца. Можете да направите и друг опит за по-комфортно общуване с други негови връстници: поканете едно-две дечица на гости. С вас наоколо и в позната обстановка то ще се чувства много по-свободно. После създайте ситуация, която да позволи на децата да си играят самостоятелно.
Умението за общуване c връстници се формира у детето след тригодишна възраст, при това постепенно. Към 4-5 годишна възраст децата все по-охотно се включват в колективни игри, но е по-добре да го правят все пак под ръководството на възрастен: той може да им обясни правилата, може и да покани други деца. Когато са на пет, децата все още трудно играят самостоятелно: те може да викат и да се бутат, без особено да разбират същината на играта. По-лесно е, ако в играта участват деца на различна възраст: 5-годишните играят по правилата, които 8-9 годишните задават.
Много е важно децата да играят не само образователни и развиващи игри, но и такива, в които има роли и правила: криеница, игра на пирати или на семейство… Става дума за този тип игри, които много отдавна се играят на много места по света (с малки различия). Като играе на тях, детето се учи да действа отборно – така има и емоционален контакт с околните, като при това спазва правила, т. e. Тогава казваме, че детето съществува в идеални условия за развитие на личността.